вторник, 11 август 2015 г.

Размисли върху книгата "Великият дизайн" - или един задочен дебат със Стивън Хокинг ІV




Четвърта част
ВЪПРОСЪТ ЗА ВРЕМЕТО В НАУКАТА И В БИБЛИЯТА



Времето е не само основна категория във философията, религията и науката, но е обект на интерес и от страна на поезията, живописта и психологията. Затова е трудно да се даде единно и непротиворечиво определение на понятието „време”, което да удовлетворява всички тези области. Казано най-общо с него се измерва продължителността и последователността на явленията и състоянията. Периодичните събития и движения още от древността служат като стандарт за определяне на времето – въртенето на Земята около Слънцето, фазите на Луната, движението на махалото или биенето на сърцето.

І Времето според науката

Има две гледни точки по отношение на възгледите за времето:
Привържениците на едното становище смятат, че то не се отнася до някакво реално съществуващо измерение, а е само интелектуална концепция, която позволява на хората да проследяват, сравняват и подреждат събитията. Подобно виждане е характерно за философите-идеалисти (Беркли, Хюм, Мах), а в науката – за Готфрид Лайбниц, който заявява, че физическият свят, пространството и времето са субективни възприятия и не са нищо друго освен несъвършено сетивно изражение на истинския свят на неделимите първоелементи – монадите.[1]
Според другото гледище, изразено най-пълноценно от Нютон, пространството и времето са абсолютни – обективни самостоятелни същности, които са напълно независими както едно от друго, така и от материята, разположена и развиваща се в тях. Пространството е плоско (Евклидово) с три измерения като е безкрайно, неподвижно и еднакво навсякъде – хомогенно и изотропно.[2] В наличност е дори, когато в него няма никакви физически обекти. Всъщност то е само едно празно вместилище, където се извършват движенията на телата (и измененията на полетата), без при това да се променят неговите свойства. Времето е безкрайно, тече равномерно и еднопосочно – от минало към настояще и бъдеще, – дори и в отсъствието на каквато и да е материя. В цялата безбрежна Вселена то е едно и също, хомогенно е и има постоянен ход във всички точки от света, като не се влияе от никакви физични процеси.

Времето в „Теория на относителността”

Когато разработва теорията на относителността, Айнщайн стига до извода, че материята, пространството и времето не могат да съществуват самостоятелно – абсолютно, а са само относителни страни на едно съвършено единство. Например протичането на времето, размерите и масите на телата зависят от тяхното движение – при субсветлинни скорости времето се забавя, размерите се скъсяват, а масата нараства. Също структурата (т.е. геометричните свойства) на четиримерния пространствено-времеви континуум[3] се изменя в зависимост от струпването на масите на веществото и поражданото от тях гравитационно поле. Около обекти с голяма маса пространството се изкривява, а времето значително намалява своя ход. Според него до идеята за пространство и време не може да се стигне ако няма материя, ако тя не се развива и възприема от човека. В този смисъл трябва да се каже, че ако няма материя – не съществува пространство и време. Материята е в непрекъснато движение, което се определя само по отношение на различните отправни системи, и затова то е относително.
Теорията предсказва, че времето в неподвижна система и в система, която се движи равномерно спрямо наблюдателя, тече различно. Експериментите, проведени през последните няколко десетилетия, потвърдиха, че нестабилните частици живеят по-дълго, когато се движат с по-висока скорост и при скорости близки до скоростта на светлината, времето им на живот нараства неограничено. Забавянето на времето е било отчетено и с цезиеви атомни часовници, поставени на борда на самолети, които предварително са били синхронизирани със същите такива хронометри, останали в наземна лаборатория. След приключването на полета, учените установили, че разликата в измерването на времето действително е била точно предвидената според изчисленията.
Силата на гравитационното поле причинява изкривяване на време-пространството, което също води до разтегляне на събитията. Оказва се, че часовниците на брега на морето, понеже са разположени по-близо до гравитационния център на Земята, тиктакат по-бавно от тези на някоя висока планина. А в околностите на една черна дупка, изоставането на времето се увеличава твърде значимо. Нека да си представим, че с помощта на мощен телескоп наблюдаваме астронавт, който се намира в орбитална станция, съвсем непосредствено до хоризонта на събитията на черна дупка.[4] На нас ще ни изглежда, че той се движи като на изключително забавен каданс, а на него (астронавтът също ни следи), – че нашите действия са със светкавична бързина, сякаш гледа видео пуснато на бързо превъртане напред. Парадоксалното е, че в космическата станция за астронавта времето ще тече също както и при нас, но той ще вижда звездите и планетите да кръжат с много висока скорост по своите орбити и, като следствие, цялата Вселена ще се състарява главоломно пред очите му. (Ако се запитаме кой от двата часовника – нашият или този на астронавта – отмерва правилното време, отговорът е: „и двата в тяхната собствена рамка на отчитане”. Няма достоверен начин да се каже кое е “точното ниво”, на което върви времето – всичко зависи от това къде се намираме по отношение на гравитационното поле.)

Пътуване във времето

Времето в класическата физика на Нютон е като стрела, носеща се равномерно и еднопосочно – от минало към настояще и бъдеще. Според теорията на Айнщайн времето се превръща в река, която ускорява или забавя своя ход, докато извива меандрите си из изкривеното пространство на всемира. Великият учен обаче се безпокоял, че в нея се спотайват скрити водовъртежи и разклонения, които могат да объркат еднопосочното й течение. Неговият кошмар се оправдал, когато през 1937г. Уилем Джейкъб ван Стокъм открил решение на уравненията на общата теория на относителността, което позволява връщане в миналото. По-късно учени като Курт Гьодел, Кип Торн, Джон Ричард Гот и др. доразвиват идеята за пътуване във времето. Но техните проекти все още са неосъществими – за реализацията им са необходими огромни количества отрицателна материя и енергия, "космически струни" с колосална маса и скорост близка до светлинната и пр.[5]
От гледна точка на науката „завръщане в бъдещето” е възможно и това е било потвърждавано експериментално хиляди пъти. В своята „Популярна физика” Джей Орир дава релативистичен пример, при който единият от двама двадесетгодишни братя се отправя с космически кораб към недалечна звезда (т. нар. „парадокс на близнаците”). Ако се движи със скорост близка до тази на светлината, той може да отиде до там и да се върне, да речем, само за 10 години собствено време. Когато каца обратно, на Земята обаче са изминали 80 години и неговият брат-близнак е на преклонната възраст от 100 години, докато той е само на тридесет и по такъв начин е пристигнал цели 70 години напред в бъдещето. (Нашите космонавти действително правят кратко пътуване в бъдещето – всеки път когато се завръщат от полет бордовите часовници сочат, че те са с няколко частици от секундата по-млади, отколкото ако бяха си останали вкъщи.)
Нека накратко да споменем някои от парадоксите, до които се стига обаче, когато се отправим на пътешествие в миналото и нарушим причинно-следствената връзка в хронологията:
1. „Убийство на дядото”. Връщате се 40-50 години в миналото и блъскате неволно с автомобил момчето, което трябва да стане ваш дядо. Поради неговата смърт, става невъзможно раждането на един от родители ви, оттам и вашето съществуване – абсурдно.
2. „Знание от бъдещето” (информационен парадокс). Оксфордският философ Майкъл Дъмет предлага история за бездарен художник, който вижда свои, още ненарисувани, картини в албум, донесен от познавач на изкуството, пристигнал от бъдещето. Художникът успява да открадне албума с репродукциите и просто ги прекопира, като те се превръщат в шедьоври за поколенията. По такъв начин излиза, че информацията за картините в случая, няма произход.
3. „Парадокс на измамника”. Правите машина на времето, която ви отнася в бъдещето. Там научавате, че ви е "писано" да се ожените за девойка на име Христина. Като се връщате обаче, понеже сте наясно какво ви очаква с нея, решавате да предпочетете Михаела. Така “измамвате” трагичното бъдеще, което вече няма как да се осъществи.
През 1992г. Ст. Хокинг изказа "хипотеза за защита на хронологията", според която разходка напред-назад из времето е невъзможна, защото нарушава определени физични принципи. Неговите аргументи обаче бяха отхвърлени от Сергей Красников и Ли-Ксин Ли, с антитезата, че "не съществува физичен закон, който да забранява появата на затворени времеподобни криви[6]". Все пак защитниците на хронологията като Игор Новиков и Матю Висер твърдят, че законът ще излезе наяве, когато се разработи "цялостната теория на квантовата гравитация".
Тук ще споделим още две (или дори – три) възражения относно пътешествията в историята. Нека си представим, че някой далечен пра-, пра-, правнук на Айнщайн реши да го посети. След смъртта на гениалния учен атомите от неговия организъм са се разпръснали в природата – да речем в почвата, водата, въздуха, живите същества и пр. Но според някакво благоприятно стечение на обстоятелствата, при кръговрата на веществата, след хиляди години точно те са изградили тялото на неговия правнук. При тяхната среща обаче ще трябва едни и същи атоми да бъдат едновременно на две различни места и по такъв начин се оказва, че пътуването в миналото нарушава закона за запазване на масата/енергията.[7]
Когато правнукът заеме своето място в машината на времето и реши да потегли, той ще трябва едновременно да тръгне не само към миналото, но и към бъдещето (понеже всеки момент след старта определено е в бъдещето). Получава се логически абсурд, а едно толкова значимо вътрешно противоречие в теорията не е най-добрият атестат за нейното качество.[8] Ако пък разглеждаме нещата буквално, не трябва ли лентата на неговия живот да се завърти в обратна посока? Тоест пътешественикът да се върне в мига преди да е потеглил, а после – към своето юношество, детство, раждане и т.н. С други думи приключението ще свърши веднага след като е започнало.

Още странности на времето

Поради ограничената скорост на светлината едно и също събитие може да бъде за един наблюдател в миналото, за друг – в настоящето, а за трети – дори в бъдещето. Нека предположим, че живеем през 2175 г. и нашата цивилизация е успяла да колонизира планетата Марс и Ганимед, най-големия спътник на Юпитер. На Земята се играе интересен футболен мач, който се предава чрез сателит и до жителите на селищата в космоса. Сигналът ще пътува до Марс за около 4 минути, а до Ганимед – за близо половин час.[9] На стадиона тече 15-ата минута от мача, като в 11-ата минута е отбелязан гол. Докато радостта по трибуните вече ще утихва, запалянковците от Марс тепърва ще бъдат „взривени”, а тези от Ганимед ще трябва да почакат още цели 27 минути, за да се насладят на красивото попадение.
Във физиката съществува един феномен, известен като „квантово сплитане”. Две частици могат да обменят помежду си информация, която е възможно да се движи с безкрайно висока скорост. Ако след време успеем да излъчваме събитията с такава бързина, всички зрители, не само на Марс и Ганимед, но където и да се намират във Вселената, ще наблюдават футболните мачове едновременно с публиката на стадиона.[10] Дори и тогава обаче няма да е възможно да се надзърне в бъдещето, т.е. да научим за нещо преди то да се е случило. Едва ли някой би могъл да предвиди например, че в 43-та минута едно от кучетата на полицаите, които охраняват игрището, ще успее да се отвърже и ще хукне по терена да гони топката заедно с футболистите.[11]
Учените заявяват, че виртуалните частици[12] се движат „настрани” във времето, т.е. те могат да променят положението си дори времето да е спряло. Нещо повече, в квантовата механика причинно-следствени връзки не могат да бъдат точно установени, а според някои решения на теорията на относителността следствието може да изпреварва причината. Ричард Файнман обяснява защо свойствата на античастиците са противоположни на тези на частиците като приема, че те пътуват обратно във времето. Например позитронът се разглежда като еквивалентен на електрон, който идва от бъдещето.[13] Физичните закони са темпорално симетрични, т.е. не съществува забрана да се върнем от бъдещето към миналото. Затова все още не може да се каже на какво се дължи еднопосочното движение на „стрелата на времето” – като най-силен (но не достатъчно!) претендент за обяснение на проблема се сочи ІІ принцип на термодинамиката и т.н.
В "Интелигентният дизайн" авторите не изразяват ясно становище по отношение на проблемите с произхода на времето и началото на Вселената. (До настоящия момент нито един от стълбовете на съвременната физика – нито Общата теория на относителността, нито квантовата механика, нито дори теорията на струните – не е в състояние да обясни съществуването на пространството и времето.) Колкото до втория проблем, Стивън Хокинг и Джим Хартъл в една своя разработка (направена още през 1982 г. и повторена в "Интелигентният дизайн"), въвеждат т. нар. „имагинерно време”, при което "различието между пространство и време напълно изчезва". По такъв начин в тяхната теория е възможно пространство-времето да е крайно по протежение и все пак Вселената да няма начало и край, понеже се премахват сингулярностите в тези моменти. (Подобна позиция е заявена и в съвсем скорошна научна публикация, основана на уравнения от квантовата физика.[14]) Както признава самият Хокинг обаче, тази постановка е твърде спекулативна: "трябва да отбележа, че идеята времето и пространството да са крайни, но без граница, е само предположение: тя не може да се изведе от някакъв друг принцип". Затова не е трудно да се досетим, че той е използвал този подход, за да се стигне накрая до извода: "Доколкото Вселената има начало, можем да предполагаме, че има Създател. Но ако Вселената е напълно самостоятелна, без граница или край, тя няма нито начало, нито край: тя просто съществува. Къде тогава е мястото на Създателя?"[15]

Възраст на Земята, Слънчевата система и Вселената
Съвременните геолози използват няколко основни метода за определяне на абсолютната възраст на скалите посредством радиоактивно датиране. В зависимост от начина на разпад и получените крайни продукти те са: уран-оловен; рубидий-стронциев; калий-аргонов (в края е даден периода на полуразпад):
уран (U235) → хелий (He) + олово (Pb207) = 700 млн. год.
калий (K40) → аргон (Ar40) = 1, 3 млрд. год.
уран (U238) → хелий (He) + олово (Pb206) = 4, 5 млрд. год.
рубидий (Rb87) → стронций (Sr87) = 48, 8 млрд. год.
Радиоактивният изходен елемент се разпада до стабилен производен продукт, което позволява създаването на математически израз за пресмятане на геологичното време. По последни данни се изчислява, че Земята съществува от поне 4, 54 милиарда години.
Съвременното съотношение на двата дългоживеещи изотопа на урана (U235 и U238) и измерванията на отношенията на продуктите от разпада им позволяват да се определи възрастта на Слънчевата система на близо 5 милиарда години. Сравнявайки масата и яркостта на Слънцето с тези на останалите звезди също може да се заключи, че Слънчевата система наистина е толкова древна. Богатите на калций и алуминий включения – най-старите познати съставки на метеоритите, образувани заедно с нея, – са на около 4, 56 милиарда години. Това се приема за действителната възраст на Слънчевата система и същевременно горна граница за възрастта на Земята.
Въз основа на данните за ускорено разширение на Вселената чрез свръхнови от тип Ia и измерванията на спектъра и анизотропията на реликтовото излъчване, направени от спътника WMAP (Сонда за Микровълнова Анизотропия “Уилкинсън”), възрастта на Вселената е определена на 13,7 ± 0,2 милиарда години.

ІІ Времето в Библията

Има някои неща, които Бог е запазил в тайна до момента, когато ще бъдем подготвени да ги разберем. На пророк Даниил е казано: „А ти, Данииле, скрий тия думи и запечатай тая книга до последното време; мнозина ще я прочитат, и знанието ще се умножи.” (Дан. 12: 4). Какво би станало например, ако свещените писатели бяха заявили, че Земята се движи в космическото пространство? Няколко хиляди години, чак до епохата на Нютон, религиозните спорове нямаше да утихват като противниците на Свещеното Писание щяха непрекъснато да атакуват неговата правдивост. Всички видове движение, известни на древните хора, – пеш, на гърба на животно (кон, камила, слон и др.), с колесница, кораб и пр. – винаги са съпроводени с някакво осезателно сътресение. Нека да си припомним, че когато Коперник, а по-късно и Галилей, стигат до прозрението, че Земята обикаля около Слънцето, не само религиозните водачи, но най-вече светските учени отхвърлят подобно твърдение като несъстоятелно.

Дните на Сътворението

Ситуацията с времето е подобна – преди малко се уверихме, че неговото естество, от научна гледна точка, е твърде неразбираемо и непонятно дори за съвременния човек. С думата „йом” в Библията се описва както обикновен ден, така и неопределен период от време. Затова в християнските среди често се появяват противоречия в кой от двата смисъла трябва да се тълкуват творческите дни в книгата Битие. Много богослови и днес застъпват становището, че това са двадесет и четири часови денонощия, понеже на повечето места в свещените текстове с тази дума е означен някакъв ден от седмицата. Тук обаче ще направим обширен коментар на другата гледна точка, т.е. възможно ли е в разказа за Сътворението еврейският израз за ден да се разбира като отрязък от време, който не е точно фиксиран. В книгата Йов 20: 28 "йом" се отнася до момента на Божия гняв, а в Псалм 19: 1 – до деня на скръбта. Допуска се също във ІІ Летописи 21: 19, Осия 6: 2, Битие 2: 4 както и на редица други места думата да е употребена за продължителен период от време.
През първия творчески ден е извикана в съществуване светлината: „Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина.” (Бит. 1: 3). Някои предполагат, че тази светлина е била от някакъв точков източник (който сега липсва?!) и тъй като Земята се е въртяла около оста си, денят и нощта са се сменяли за период от 24 часа. Изразът „биде вечер, биде утро” предполага изгрев и залез, но ако е така Бог трябва да е творил на точно определено място, а не да е устройвал цялата планета, както е видно от контекста. Затова по-правдоподобно е схващането, че светлината огряла Земята и небесните простори през този ден е идвала от всички посоки, като най-вероятно остатък от нея е т. нар. космически микровълнов фон (КМФ).[16]
При разширението на Вселената той постепенно е отслабвал и затова на четвъртия творчески ден са били направени Слънцето, Луната и звездите, за да могат хората да разграничават деня от нощта, а също и да "показват (земните) времена, дни и години" (Бит. 1:14). Макар думата „нощ” да е употребена още в началото на разказа (Бит. 1: 5), тя очевидно се отнася до нещо, което ще се появи по-късно, защото тъмнина за Бога не съществува: „Кажа ли: може би тъмата ще ме скрие, и светлината наоколо ми ще стане нощ; но и тъмата не ще е тъма за Тебе: нощта за Тебе е светла като ден, и тъмата – като светлина.” (Пс. 138: 11, 12) В такъв случай интервалът „вечер – утро” (т.е. „творческата нощ”) е възможно да се разбира единствено като прекратяване на Неговата дейност в този промеждутък. Тук се налага да отбележим още, че е потребен значителен срок дори видимите звезди да заблестят на небосвода. С невъоръжено око се забелязват около 2000 звезди, които са на различно разстояние в космоса. Тяхната светлина обаче трябва да е пътувала от четири (за Проксима от Центавър) до няколко хиляди години (за най-отдалечените), за да могат първите хора да се насладят на красотата им.
В началото на шестия творчески ден Бог създава сухоземните животни, а по-късно – Адам „по Своя образ и подобие”, който да управлява над всичко и да обработва и пази Едемската градина. По този повод Чарлс Такстън и Нанси Пиърси пишат: „От Битие научаваме още, че Бог довежда животните при Адам, за да им даде той име (2: 19, 20). В староеврейския "да дадеш име на някого" представлява идиоматичен израз със смисъл на "да придобиеш власт над някого"; т.е. този библейски текст подкрепя разбирането за властта на човека над природата. Освен това според еврейското мислене името на нещо трябва да изразява неговата същностна природа. Следователно, за да дадеш имена на животните, ти трябва да проведеш внимателно изследване и да определиш какво представляват те – една задача, която изисква подробно наблюдение, описание и класификация.”[17] Поради тази причина човекът е трябвало да поживее известно време с обитателите на този „зоопарк”, за да може да ги опознае и назове според някаква тяхна характерна особеност. Ако приемем, че са били кръстени от порядъка на няколко хиляди сухоземни вида животни (може би същите, които Ной е вкарал в Ковчега) подобно поръчение е изисквало значителен ресурс от време и интелектуални усилия.[18] Човекът по-нататък е общувал известно време с тях, за да се убеди, че нито едно същество не може да му бъде подходящ помощник. После Бог го е приспал и от реброто му е направил Ева, която Адам е обикнал – с което творението е било завършено. Всички тези неща не е възможно да са се случили в рамките на 12 часа, колкото е светлата част от денонощието!
За последния, седми творчески ден, не е споменато, че е приключил (след него не е "станало вечер и утро"), т.е. той е трябвало да бъде безкраен. В такъв случай благословената и осветена от Бога почивка след Сътворението "съботата", е онова безгрешно състояние на физически и духовен порядък, хармония и мир, в което се е намирал съвършено построения свят. И така седемдневната седмица става преобраз и пример, който е било необходимо израилтяните да следват, включен в четвъртата заповед: „Помни съботния ден, за да го светиш; шест дена работи и върши (в тях) всичките си работи; … защото в шест дена създаде Господ небето и земята, морето и всичко, що е в тях, а в седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети.” (Изх. 20: 8, 9, 11)[19]

Схващанията на светите отци за творческите дни от първа глава на книгата Битие

Според християнското разбиране Бог създава Вселената ex nihilo, но самият Той остава извън материята, пространството и времето. Моментът на възникването на света се явява и начало на времето (което е в пълно съгласие с теорията на относителността) и в този смисъл Бл. Августин отбелязва, че Бог не е творил във времето, а със времето.
Светите отци също са смятали, че няма как да се определи продължителността на творческите дни. Йеромонах Серафим (Роуз), който прави обширен коментар върху техните тълкувания на книгата Битие, на едно място пише: „Но мнозинството от отците изобщо не говори за това: това не е било предмет на спор по онова време, и на тях, изглежда, и през ум не им е минавало да настояват за пренасянето на времевата скала на нашия паднал свят назад, върху изумителните и чудесни събития на тези шест дни. Блажени Августин в пълнота резюмира светоотеческата позиция: „За нас е много трудно или дори напълно невъзможно да заключим от какъв род са били тези дни: още по-невъзможно за нас е да говорим за това” (O градe Божием, ХІ, 6).”[20]
Редица християнски автори (св. Юстин Философ, св. Ириней Лионски, Климент Александрийски, св. Киприан Картагенски и др.), без да уточняват продължителността на творческите дни, са допускали, че е възможно те преобразно да отговарят и на периоди от човешката история (от по хиляда години) до свършека на света.[21] Неколцина (напр. преп. Ефрем Сирин) са приемали, че това са били 24-часови денонощия, но огромното мнозинство църковни писатели, изобщо не са обсъждали тяхната дълготрайност. Интересно е да отбележим и друга обща тенденция, а именно, че разгръщането на съзиданието, според болшинството от тях, е ставало чрез последователни, но моментални творчески актове. В началото е бил оформен земния релеф: по заповед от Бога незабавно са се издигнали континентите, образували са се планините, равнините и реките; очертани са били бреговете на моретата и океаните. По същия начин по-късно се появява и живата природа – тревите, цветята, дърветата, рибите, птиците и зверовете, а накрая – човекът като "образ и подобие" на невидимия Бог.
Светите отци често повтарят, че Бог твори непосредствено и мигновено (т.е. извън времето), че именно Неговото слово, и само то, привежда в битие мъртвата и живата природа. Св. Василий Велики отбелязва:
"Или, може би, понеже актът на сътворението е мигновен и не продължава във времето, затова и е казано: в началото сътвори; защото началото е нещо несъстоящо се от части и неразтегливо. Както началото на пътя още не е път и началото на къщата още не е къща, така и началото на времето още не е време и дори не е и най-малка част от времето. ... И така, за да разберем заедно, че светът е сътворен от Божието желание не във времето, е казано: в началото сътвори. За да подчертаят това, древните тълкуватели, изразявайки по-ясно мисълта, са казали: “накратко (ἐν κεφαλαίῳ) Бог сътвори”, тоест изведнъж и мигновено." (Шестоднев І: 6)
Същото нещо потвърждава и Климент Александрийски:
„И как е възможно творението да се извърши във времето когато виждаме, че самото време е било родено заедно със създадените неща? ... Така, за да можем да бъдем научени, че светът е започнал по този начин и да не предполагаме, че Бог го е създал във времето, пророчеството добавя: „Това е книгата на поколенията и на нещата в тях когато те бяха създадени в деня в който Бог създаде небето и земята” (Битие 2:4). Понеже изразът „когато бяха създадени” показва неопределено и безвременно създаване (к.м.).” (Климент Александрийски, Miscellanies 6:16).
Св. Василий Велики прави още едно изключително важно прозрение, а именно, че в началото на Сътворението е била създадена не само природата, но и законите по които тя се управлява. Той учи, че за водите не е съществувала естествената необходимост да се стичат надолу; това е закон на нашия свят, но тогава още не е имало никакъв закон, докато не е дошла Божията заповед:
„Защо … принадлежащото на водата по природа, т.е. силата да се стреми надолу по наклона, Писанието приписва на заповедта на Създателя?... Ако такова е свойството на водата, то не е нужно да й бъде давана заповед да се събере „в собрание едино”… На (този въпрос) ние отговаряме, че на тебе са ти станали известни движенията на водата след заповедта на Владиката. Сега тя се разлива навсякъде, непостоянна, по природа се стреми към наклонените и вдлъбнати места; но каква сила е имала тя по-рано, преди вследствие на тази заповед да произлезе в нея такъв стремеж към движение, това самият ти не знаеш и не би могъл да чуеш от никакъв очевидец.” (Шестоднев, ІV)
Някои от църковните учители са се опитвали да изчисляват колко години са минали от началото на света. Климент Александрийски достига до 5592 (Miscellanies 1.21), Юлий Афринакси – 5550 (Chronology, Fragment 1), Иполит Римски – 5500 (Данаил, 2.4), Ориген – по малко от 10 000 (Против Целз, 1.20), и Августин Блажени – по-малко от 5600 (За Божия град, 12.11).[22] Към средата на ХVІІ век ирландският епископ Джеймс Ашър прави някои проучвания и като се опира на патриаршеските родословия, накрая изчислява, че светът е бил създаден в 4004 г. пр. Хр. През 1890 г. обаче професорът от Принстън Уилям Грийн, въз основа на сериозен анализ на библейската хронология, стига до заключението, че тя не е последователна и непрекъсната.[23] Затова, като вземем предвид казаното по-напред и възможността да има още не малко пропуснати родословия, бихме могли да уточним, че според Библията от създаването на Адам (респективно – от Грехопадението), но не от възникването на света(!), до наши дни са изминали около десет (или най-много – няколко десетки) хиляди години.

Възможно ли е да съгласуваме разказа за Сътворението с науката

Актът на Сътворението е свръхестествен, т.е. той не е обусловен, подчинен и произтичащ от природните закони, поради което нито един аспект от него не може да бъде повторен и строго анализиран от учените. И все пак, последните разкрития, които направи науката за необяснимите свойства на времето могат да ни помогнат поне отчасти да добием, макар и интуитивна, представа за случилото през тази чудесна първа седмица.
Всеки пряк резултат от Божията творческа дейност по необходимост се появява в завършен вид – Слънцето, Луната, звездите, растенията и животните, Адам и Ева са изглеждали така, като че са имали вече някаква история. Същото се отнася и за редица от чудесата на Иисус – виното, появило се от водата в град Кана; хлябовете, с които Той е нахранил няколко хиляди души и др., сякаш са преминали вече през процесите на прибиране на реколтата, мелене на зърното и пр., до производството на готовия продукт.
Ако Вселената е създадена за кратко време (или дори мигновено!), както предлагат светите отци, очевидно светлината от далечните галактики не би могла да стигне до нас, поради което за да обясним този феномен ще трябва да се позовем на чудо. (За разлика от Хокинг и Млодинов, които много често си служат с недоказани теории, без да го споменават, ние ще признаем, че това е спекулация и няма да я използваме, когато по-нататък разсъждаваме възможно ли е да се докаже съществуването на Бога.) Ако лъчите се движеха с безкрайна скорост обаче, би трябвало да наблюдаваме всички галактики в настоящия момент – благодарение на обстоятелството, че скоростта на светлината е ограничена, ние сме в състояние да проследим миналото на Вселената, като в скоро време вероятно ще станем свидетели и на самия момент на Сътворението!
Нека припомним, че при "имагинерното време" на Хокинг "различието между пространство и време напълно изчезва". Когато светите отци заявяват, че сътворението на мирозданието е било мигновено, от гледна точка на съвременната наука, те всъщност достигат до твърде подобен (но водещ до различни следствия!) извод, а именно, че времето се е сляло с пространствените измерения. Затова ние сега наблюдаваме една просторна Вселена, но тя, по израза на Климент Александрийски, е продукт на неопределено и безвременно създаване. За разлика, обаче, от вселената на Хокинг, която е "вечносъществуваща", тази има начало и край във времето.
Друга аналогия, която ни помага да онагледим проблема с времето в Библията, е тази с астронавта – докато нещата в неговата орбитална станция протичат нормално, галактичните системи ще се развиват шеметно пред очите му. По същия начин грандиозните космически еони могат да се равняват само на един "творчески ден" на Земята (защото "за Господа хиляди години са като един ден" – ІІ Петр. 3, 8).
Ние винаги изразяваме движението като функция на времето. Но вече споменахме, че виртуалните частици са способни да променят положението си даже времето да е напълно спряло. С други думи, възможно е планетните, звездните и галактичните системи да са възникнали в движение, дори Вселената като цяло да е създадена извън времето.
Нещо повече, оказва се че радиоизотопното датиране съвсем не е толкова надежно. Съвсем наскоро са правени опити да бъде определена възрастта на скали, образувани през последните няколко десетилетия от изригването на вулкани. Измерванията са дали резултат от стотици хиляди до няколко милиона години. Закономерно изниква въпроса: ако радиоизотопното датиране не успява да даде правилни реултати за скали с известна възраст, защо да му вярваме за скали с неизвестна възраст?[24]
Както правилно отбелязва св. Василий Велики, законите при изграждането на всемира е възможно да са били различни. В първоначално създадения съвършен свят законът за ентропията не би трябвало да поражда хаос и разрушение, а да поддържа реда и хармонията (или да е имало някакъв допълнителен закон, който го е уравновесявал, т.е. не е позволявал процесите на дезорганизация). Ако вторият принцип на термодинамиката действително е свързан с протичането на времето, промяната на нещата след Грехопадението (когато творението е било подчинено на "робството на тлението" Римл. 8: 20, 21), ще води и до изменение в хода на физичните процеси. Нещо повече, при съгрешението на Адам е пострадала не само природата на Земята, но мигновено и цялата Вселена, поради което наблюдаваме избухващи звезди, сблъскващи се галактики и пр.
Украинският ядрен физик проф. Владислав Ольховский на питане за възрастта на Вселената (респективно Земята) отговаря следното: "За алфа активните ядра съществува закон, че на всеки един мегаелектронволт възбуждане времето на разпад може да се забави стотици хиляди пъти. А за бета разпада беше открит още един закон, че ако атомът е лишен от електронна обвивка, времето на разпад може да се забави и да стигне от десетки милиарди години до няколко десетки години. Ето защо науката не може да даде окончателен отговор на този въпрос."[25]
Неговите думи се потвърждават и от две неотдавнашни открития. Група учени установяват, че при радиоактивен разпад: уран (U238) → хелий (He) + олово (Pb206), в скалите се наблюдава твърде много хелий, което говори, че в даден момент от историята ядреният разпад значително се е различавал от днешния. Учените заключават: "Данните и нашият анализ показват, че преди много кратко време, около 4,000 до 8,000 години, е протекъл ядрен разпад, който в нормални условия би отнел повече от един милиард години".[26]
Друго изследване показва, че във въглищни проби и диаманти, датирани на стотици милиони и милиарди години, се открива (С14), което може да се обясни само ако тяхната действителна възраст e от порядъка на десет (или най-много няколко десетки) хиляди години.[27] Както споменахме по-напред, посочените периоди чудесно се съгласуват с времето на Грехопадението.

Мнозина богослови и учени ни уверяват, че Библията и природата са две книги, написани от Бога, които не си противоречат, а взаймно се допълват. Щом природата е другата "книга", в която Бог е записал своите мисли, то нейното свидетелство трябва съвсем независимо да потвърждава казаното в Библията! За съжаление, днес еволюционната теория има повсеместна хегемония, като не допуска никаква интерпретация на научните резултати, която не е в съгласие с нея. Все пак, ние се надяваме, в бъдеще, на една по-голяма коректност и съдействие от страна на учените, което ще отвори врата за научното обяснение на разказа за Сътворението!

БЕЛЕЖКИ:
[1] Според Лайбниц светът се състои от атоми (най-малките частици на веществото), които той нарича монади. Във всяка монада (единица) потенциално е заложено развитието на цялата Вселена. Животът възниква, когато монадите се пробуждат, а по-нататък те могат да стигнат до нивото на самосъзнанието (аперцепцията). Затова разумът на човека също е монада.
Въпреки своя атомизъм Лайбниц счита, че монадите се излъчват и поглъщат от Бога, чиято функция е да поддържа предварително заложената хармония между тях. (Религиозно-философските разбирания на този учен, освен от християнската схоластика, изглежда са силно повлияни от Демокрит, Платон, Аристотел, Декарт и др.)
[2] Хомогенност – еднородност; изотропност – еднаквост на свойствата във всички посоки.
[3] Всъщност идеята, че пространството и времето трябва да се разглеждат заедно като едно цяло, е на чудесния математик Херман Минковски. Той предлага „четиримерния пространствено-времеви континуум” като оригинален допълнителен елемент, който спомага да бъде разбрана по-добре специалната теория на относителността. По време на една прочута лекция, изнесена в Гьотингенския университет през 1908 г., Минковски заявява:
„Следователно пространството, само за себе си и времето само за себе си, са обречени да се превърнат в сенки. Ще остане да съществува само някакво обединение между тях.”
[4] Хоризонт на събитията (радиус на Шварцшилд) – термин от астрофизиката, характеризиращ околностите на черната дупка. Дефинира се като сферична граница, след преминаването на която нищо, дори и светлината, не може да напусне такъв свръхплътен обект поради извънредно силната гравитация. (Ст. Хокинг сполучливо оприличава нещата с надписа над входа на Дантевия ад: „О, вий, кои пристъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете.”) Точката в началото на радиуса се нарича сингулярност (от англ. „singularity” – странност, необичайност) – място, където всички познати физични закони вече не са валидни.
[5] За повече подробности относно пътуването във времето виж:
[6] Затворени времеподобни криви – технически термин за пътищата, които позволяват посещения в миналото. Когато ги следваме обаче, би трябвало да се завърнем в момента, преди да сме потеглили на пътешествие.
[7] В квантовата механика е валиден принципът на линейната суперпозиция, съгласно който е възможно една частица да бъде едновременно на две (и дори на много повече) места. Известният експерт по математическа физика Роджър Пенроуз обаче ни уверява, че този принцип (все още незнайно защо) не може да бъде приложен към макроскопични обекти, изградени от множество частици, като например топки за крикет, а още по-малко за хора. Предложеният за Нобелова награда ирландски физик Робърт Гилмор, определено смята, че принципът се отнася най-вече за електроните в атомните орбитали.
(Не е съвсем сигурно, че частиците се намират едновременно на много места. Този извод правим косвено, понеже техните амплитуди ни насочват към подобно предположение.)
[8] Редица съвременни историци на науката твърдят, че Галилей вероятно никога не е пускал тежести от наклонената кула в Пиза, а е успял да опровергае Аристотел единствено по дедуктивен път. Неговите разсъждения били следните: щом леките тела падат по-бавно от тежките, в такъв случай, ако закрепим едно по-леко тяло към по-тежко, то ще го забавя и ще удължи времето на падането му. Но в действителност ще се получи обратното – общата маса на двете тела ще бъде по-голяма и те би трябвало да се приземят по-бързо. От този пример става ясно, че логическата противоречивост понякога е достатъчна да свали от сцената всяка „авторитетна” теория.
[9] Приемаме, че към посочения момент Марс се намира на около 80 млн. км., а Ганимед – на 560 млн. км. от Земята. Затова електромагнитните вълни, движейки се със скоростта на светлината (близо 300 000 км./сек.), ще достигнат до тях за посоченото в текста време.
[10] През 1935 г. Алберт Айнщайн, Борис Подолски и Натан Розен предлагат мисловен експеримент, чиято първоначална цел е да покаже, че квантово-механичното описание на света е непълно и че след време би трябвало да се създаде по-всеобхватна (детерминистична) теория. Парадоксът на Айнщайн-Подолски-Розен (АПР) е следствие на някои свойства на сплетените състояния на системите в микросвета. След измерване на състоянието на една частица настъпва колапс на нейната вълновата функция като „новината” за измерването се разпространява, сякаш мигновено, до друга частица „сплетена” с първата например по отношение на спина. Джон Бел успява да изведе теорема (1964 г.), съгласно която квантовата механика предвижда по-голяма корелация между измерванията на двете частици, отколкото би могла да се нагласи чрез каквато и да било предварителна информация. Ален Аспект през 80-те години на ХХ век провежда серия от експерименти в Центъра по оптика към Парижкия университет в Орсе, с помощта на които доказва, че т. нар. нелокално вплитане е реално явление.
С помощта на парадокса АПР вероятно ще ни се удаде да изследваме дори сингулярността. Ако в ускорителите на елементарни частици успеем да създадем миниатюрна черна дупка, бихме могли да изстрелваме към нейната вътрешност едната от двете сплетени частици. По поведението на партньора, който остава да се движи навън, ще сме в състояние да определим какво се случва отвъд хоризонта на събитията на тези екзотични обекти.
[11] Ако наистина при парадокса АПР информацията се разпространява с безкрайна скорост, това обуславя наличието на абсолютно време. По такъв начин пространствено-времевия континуум на Айнщайн е възможно да съществува паралелно с абсолютните време и пространство на Нютон (като последните се намират на някакво субравнище, което все още не можем да регистрираме с нашата измервателна апаратура).
Основанията за подобен извод са няколко:
1) Ускорението на телата е абсолютно даже и от гледна точка на Теорията на относителността, поради което би трябвало да се въведе и абсолютна отправна система.
2) Квантовата механика е неприложима към Общата теория на относителността, но тя чудесно се съгласува с класическите системи, в които са валидни Нютоновите закони.
3) В квантовата механика въпреки квантуването на почти всички величини, времето остава външен, неквантуван параметър.
4) Макар физическите закони да допускат пътуване във времето оказва се, че "стрелата на времето" не им е подвластна.
5) От последните два примера става ясно, че някои от аспектите на времето са независими от материята, което е поне частично потвърждение на възгледа на Нютон.
(Тук не казваме, че нещата са точно такива, каквито ги описва Нютон – например абсолютното време не е задължително да е вечно, то може да е започнало при стартирането на Вселената.)
[12] Виртуални частици – появяват се от вакуума и бързо изчезват по силата на принципа на неопределеността, като нарушават законите за запазване (което е позволено за съвсем кратко време). Понякога виртуалните частици могат да станат реални, ако към вакуума се добави достатъчно енергия. В Квантовата теория на полето взаимодействията между реалните частици се описват като обмен на виртуални частици. С тях се обясняват и редица други явления във физиката – тунелния преход, силите на ван дер Ваалс, лъчението на Хокинг и пр.
[13] Античастиците са един вид противоположни на частиците спрямо електричния заряд. Например антипротонът има отрицателен заряд, а антиелектронът (позитронът) – положителен. Срещата на частица и античастица води до анихилация, при която цялата им маса в покой се превръща в енергия.
Р. Файнман всъщност има предвид, че ако електронът се движи нормално във времето, той ще носи своя отрицателен заряд от миналото към бъдещето. Но ако се движи обратно – от бъдещето към миналото, това е все едно частица с положителен заряд (позитрон) да отива от миналото към бъдещето. По такъв начин общия заряд в бъдещето става по-положителен.
[14] "Големият взрив не се е състоял? Квантово уравнение прогнозира, че Вселената няма начало."
[15] Хокинг, Ст. „Кратка история на времето” ИК „БАРД” ООД, София, 2010, стр. 217-223 .
[16] През 1965 г. Арно Пензиас и Робърт Уилсън откриват необясним радиошум, който веднага се интерпретира като реликтово лъчение от Големия взрив. Това радиоизлъчване се нарича космически микровълнов фон, регистрира се в диапазона 3мм. – 50см. и е с температура 2,7К.
Ако приемем, според библейския модел, че неговата температура по онова време е била висока, например около 25 °C (298 К), това обяснява как растенията са могли да живеят преди да се появи Слънцето.
[17] Такстън, Ч., Н. Пиърси. „Душата на науката”, изд. „Нов човек”, София 2001, стр. 33.
[18] Класификация – подреждането на организмите в йерархични групи (таксони) според някакви техни характерни белези. Съвременната стройна систематика на живия свят е плод на усилията на огромен брой учени в продължение на стотици години.
За да се справи Адам с подобно задание, той трябва да е провеждал продължителни наблюдения, съпоставки, задълбочен сравнителен анализ и синтез. Всичко това е възможно само ако нашият прародител е притежавал изключителни интелектуални способности, а не е бил някакво междинно звено между маймуната и човека, както смятат привържениците на т. нар. „теистична еволюция”.
[19] Как спазваме „новозаветната събота” е изяснено в една полемика с адвентистите, която можете да видите във ІІ глава на книгата „Кратък исторически и библейски анализ на адвентизма”:
[20] Йером. Серафим (Роуз), "Битие: Сътворението на света и първите ветхозаветни хора", вж. гл. ІІ "Шесте дни на Сътворението":
[21] Марчев, Р., "Научният креационизъм – догма или алтернатива", вж. част 5 "Отците на Църквата и дължината на творческите дни":
[22] Пак там.
[23] Преп. проф. Грийн, У. Х., "Древната хронология"
[24] Хам, К., "Книгата с отговори І", вж. гл. 9 "Дали радиометричното датиране доказва, че Земята е стара?"

[25] "Профессор в области ядерной физики Владислав Ольховский: «Вся Вселенная создана под человека»":
[26] Вж. бел. 24
[27] Хам, К., "Книгата с отговори І", вж. гл. 7 "Датирането с въглерод-14 не опровергава ли Библията?":

Няма коментари:

Публикуване на коментар